Павловият иск и неговите проявления в съвременния граждански и търговски оборот

I. Общи положения

Погледнато от дистанцията на времето, Павловият иск има дълга история. Неговият произход датира още от епохата на римското право. Павловият иск е установен в българското гражданско право още от далечната 1892 г., когато е обнародван и първия Закон за задълженията и договорите, така започва развитието му като правен институт в българската гражданскоправна теория и практика[1]. При действието на ЗЗД (отм.) българският законодател е прецизирал уредбата на Павловия иск единствено през 1904 г. Динамиката на гражданския оборот обуславя все по-голямото практическо приложение на този иск в защита на материалното преобразуващо право на кредитора да обяви недействителността по отношение на себе си на сделките, сключени от неговия длъжник с цел да го увредят. Трябва да споменем и факта, че в един не кратък период от време искът изгубва практическото си значение поради икономическия строй в Република България от края на Втората световна война до началото на 90-те години на ХХ в. Тогава стопанската дейност се извършва предимно от социалистически организации и не може да се мисли, че този институт ще има бъдеще широко приложение.[2] Това твърдение на проф. Кожухаров е преодоляно отдавна с оглед социално-икономическото развитие на България като демократична държава, пълноправен член на Европейския съюз, организирала своята икономика на пазарен принцип. Близо 13 г. България е част от Единния европейски пазар, което от своя страна предполага засиленото приложение на този иск в гражданския и търговския оборот, не само в рамките на страната ни, но и извън нея в рамките на пространството на свобода сигурност и правосъдие. Оттук се поставят и допълнителни въпроси, ако този иск е с международен елемент. За извършването на настоящото изследване няма да се фокусирам върху трансграничните измерения на Павловия иск, а ще се концентрирам само върху неговите проявления в българското гражданско и търговско право.

Обосновано може да се направи изводът, че колкото е по-голяма динамиката на гражданския и търговския оборот, толкова повече предизвикателства ще се поставят по приложението на Павловия иск. Въпреки тях, исторически погледнато, основните цели на този отменителен иск да защити правата на кредиторите от увреждащите действия на длъжника, да въведе необходимата правна сигурност в отношенията между гражданскоправните субекти и да гарантира защитата на накърнения кредиторов интерес, не се променят.

Обособяването на институтa на Павловия иск[3] като правен способ за запазване на длъжниковото имущество с цел да се защитят правата на кредиторите от недобросъвестните действия на неговия длъжник няма как да не намери приложение и в условията на новозараждащата се световна криза, породена от пандемията COVID-19. Неблагоприятните последствия от нея ще настъпят се отразят, както върху икономическата, здравната и социална сфера, така и върху благосъстоянието на обикновения гражданин и търговския оборот. Несъмнено тези фактори ще рефлектират върху развитието на облигационните и търговски правоотношения и тяхното изпълнение (solutio). Евентуален ръст на задлъжнялостта между гражданскоправните субекти и търговците ще засили интереса към прилагането на различни способи за защита на правата и законните интереси на увредените кредитори. Сред тях достойно място заема Павловият иск или т. нар. ,,отменителен иск‘‘ за обявяване на недействителността на действията, извършени от длъжника във вреда на кредиторите му. В настоящата статия ще разгледам материалноправните особености на Павловия иск, от гледна точка на българската теория и практика, както и някои аспекти на практическото му приложение в контекста на Тълкувателно решение № 2 от 09.07.2019 по т. д. 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС.

II. Теоретични основи 

Преди да пристъпим към анализиране на съдебната практика с правно основание чл.135 от ЗЗД трябва да разгледаме и изясним проблематиката свързана със същността на този иск в българското гражданско и търговско право.

- Фактически състав на Павловия иск

В теорията се открояват няколко становища относно предпоставките на Павловия иск. В хронологична поредност първото виждане извежда на преден план две условия, които предпоставят предявяването на отменителния иск- обективно (увреждане) и субективно (знание за увреждане).[4] В изложението на тази теза се забелязва продължение на схващанията за елементите на фактическия състав на иска, поддържани в българската правна доктрина по чл. 140 от ЗЗД (отм.), където се подкрепя, че за упражняването на Павловия иск има две изисквания: ,, изискването за причиняване на щета‘‘ и ,,причиняването на описаната щета да е станало съзнателно от длъжника‘‘[5]. Подобно е мнението на Поля Голева в учебника по облигационно право.[6]В по-новата цивилистична теория по сега действащия чл. 135 от ЗЗД се застъпва схващането, че предпоставките на иска са три- наличие на вземане, увреждащо действие и знание за увреждане.[7] Почти идентично е разбирането на Таня Йосифова, като особеното е, че се забелязва извеждането на още една предпоставка ,, извършване на конкретно правно действие от длъжника‘‘.[8] В обобщение на гореизложеното изразявам своята подкрепа за триединния фактически състав на Павловия иск, като бих направила следната конкретизация на предпоставките: наличие на действително облигационно отношение между кредитора и длъжника, увреждащо кредитора действие и знанието за увреждане. По отношение на третия елемент, който има субективен характер, трябва да се направи и едно уточнение, съгласно чл.135, ал.1 от ЗЗД, законодателят е поставил едно условие за знанието за увреждане по отношение на действието на длъжника- знанието за увреждане на третото лице е поставено в зависимост от това дали действието, извършено от длъжника, има възмезден, или безвъзмезден характер.

- Характеристики на правото

На първо място, Павловият иск следва да се разгледа като субективно право на кредитора. Приносът на теорията в тази област се изразява в няколко направления. Някои автори навеждат аргументи в подкрепа на тезата, че правото има вещен характер [9].т.е. може да бъде упражнено освен по отношение на длъжника и към всяко трето лице, което се явява контрахент на длъжника.

На следващо място, теорията разглежда това право и като вземане, което от своя страна пък се характеризира като ,,притезателно и относително субективно право, по силата на което кредиторът може да иска от длъжника осъществяването на определен резултат‘‘[10].

Други автори пък споделят мнението за смесения вещно-облигационен характер на правото на кредитора.[11]

В правната доктрина се застъпва и теза за самостоятелния характер на субективното материално право, като основния мотив в подкрепа на това разбиране е, че кредиторът не упражнява чуждо право, както е при сурогационния иск (actio obliqua). [12]

Не бих споделила нито една от гореизложените тези, а по скоро бих се присъединила към тезата, аргументирана от А. Калайджиев за ,,вторичния характер‘‘ на правото по чл.135 от ЗЗД[13]. Освен изложените аргументи от този автор може да се добави, че след като това право се защитава с конститутивен иск, то има вторичен (секундарен) характер и води до промяна в правната сфера на длъжника. Тази промяна той е длъжен да търпи, следователно то е непритезателно право от категорията на потестативните. Тъй като за кредитора възниква правото да обяви за недействителни увреждащите действия на длъжника по отношение на него, от гледна точка на ефекта, който се постига с този иск, можем да кажем, че това право е от категорията на правопораждащите субективни права.

Особеността на правото на иск по чл. 135 от ЗЗД може да се изведе и от намерението на законодателя да създаде изключение от правилото на чл. 21, ал.1 от ЗЗД, който гласи, че: ,,Договорът поражда действие между страните, а спрямо третите лица- само в предвидените в закона случаи‘‘. С тази разпоредба на ЗЗД се осъществява специално легално уреждане на правното положение на кредитора като ,,трето лице‘‘ в отношението между длъжника и неговия контрахент и при какви обстоятелства то може да се намеси в чуждата правна сфера.

На второ място, за да се постигне по-пълна представа за Павловия иск, следва да се спомене и наличието на твърдение в литературата, че Павловият иск може да се упражни и чрез възражение.[14] Наред с това съществува и противоположната теза, която се основава на по-солидни аргументи от първата. Няма изрична законодателна уредба на това, възраженията са отбранително средство, липсва идентичност на страните и дори и да се упражни същото, не би могло да се противопостави на контрахента на длъжника.[15] 

III. Практическо приложение (анализ на съдебната практика) 

Практиката има своя принос в развитието на тълкуването на елементите на фактическия състав на Павловия иск с оглед на фактическата обстановка по конкретните казуси. Така се изясняват отговорите на стандартните въпроси ,, Кой? Какво, От кого, На какво основание?“ (лат. Quis, Quid, A quo, Qua causa). Отговорите на горепоставените въпроси може да намерим, като последователно проследим съдебната практика по отношение на всеки от елементите на фактическия състав по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД.

- Наличието на вземане

Както аргументирах по-горе, преобразуващото право на кредитора по чл. 135 от ЗЗД е обусловено от наличието на друго облигационно отношение. На тази основа, за да се породят валидни правни последици от едно правоотношение, то следва да бъде действително (по аргумент за противното основание от чл. 26- 33 от ЗЗД). Разбира се, тук следва да се отразят особеностите и действието на правните последици при нищожност на една правна сделка и при унищожаемост като отделни правни понятия от общия гражданскоправен институт на недействителността, а именно всеки може да се позове на нищожността ex lege, докато унищожаемата сделка поражда своите правни последици, докато тя не бъде обявена за унищожена по съдебен ред.

Интересен е въпросът какво се случва, ако правото на вземане на кредитора е погасено по давност? Кредиторът легитимиран ли е да предяви Павлов иск? Отговорът на този въпрос е обусловен от правната природа на института на погасителната давност. След систематичното тълкуване на чл. 110 от ЗЗД във връзка с чл. 118 от ЗЗД може да обосновем тезата, че след погасяването му по давност правото на вземане не изчезва от правния мир[16], а се превръща в естествено право (naturalis obligatio)и съответно правото на вземане е изгубило своя притезателен характер. Следователно трябва да се направи извод, че кредиторът няма право на вземане, което да му послужи като елемент от фактическия състав за възникването на правото по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД. Отрицателния отговор на поставения по-горе въпрос е обосновала и Поля Голева[17]. В този дух е и съдебната практика[18].

От друга страна, важен въпрос, който занимава практиката по отношение на правото на вземане, е характерът на това вземане извън същността му на относително, притезателно субективно право.

На първо място, в съдебната практика на ВКС е изведено, че вземането на увреденото лице (кредитор) не е необходимо да е изискуемо и ликвидно/установено по размер/[19]. Още Върховният съд през 1965 г. е постановил, че ,, всеки кредитор, включително и този, който е носител на непарично вземане, може да си служи с отменителния иск по чл. 135 ЗЗД‘‘[20].

На следващо място, интересна е и съдебната практика във връзка с правното положение на кредитора. Съвсем разбираемо в теорията и практиката се задава въпросът за кои кредитори е възможно възникването на материалното право за обявяване за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът ги уврежда? В отговор на този въпрос, след обстоен анализ на правната литература и съдебната практика, откриваме, че менителничният кредитор, в това число и кредиторът по менителнично поръчителство, могат да упражнят тези права[21]. Тук също трябва да се спомене легитимацията, която се дава на кредитора по предварителен договор[22]Според практиката на ВКС съпругът в режим на съпружеска имуществена общност, който не е страна по предварителния договор, няма право да предяви иска, тъй като предварителният договор няма вещен ефект и не попада в хипотезата на чл. 21, ал.1 от СК.[23] По член 30 от СК, при развод всеки от съпрузите има право да получи част от вземанията на другия съпруг, при наличието на кумулативните предпоставки- тези вземания да са на значителна стойност, въпросният съпруг да е допринесъл за придобиването им с труда си, със средствата си, с грижите за децата или с работата си в домакинството. Придобивайки право на вземане от един от съпрузите може да му послужи като предпоставка за възникне на правото да предяви Павлов иск[24].

Легитимацията на кредитора като такъв е съществен елемент от фактическия състав, чрез завършването на който може да се упражни правото на кредитора за обявяване за недействителни на действията на длъжника, които увреждат кредитора. Отстъствието му е достатъчно основание за отхвърляне на иска като неоснователен[25]. Тук е мястото да подкрепя и съображенията на преобладаващата част от теорията[26], че кредиторът може да бъде както обезпечен, така и необезпечен (хирографарен), тъй като законодателят не го конкретизира, а използва общото понятие за кредитор и съответно разпоредбата на чл.135 ЗЗД се намира в частта с общите правила в РазделVII Обезпечения на вземанията в ЗЗД, която не крие някакви специфики в правното положение на кредиторите.

От чл. 135, ал. 1 и ал. 3 от ЗЗД имплицитно може да се изведе, че законодателят въвежда изискване кредиторът да е придобил това свое качество преди извършването на увреждащото действие от длъжника. Изключението от този принцип е въведено именно от чл. 135, ал. 3 от ЗЗД, който предвижда възможност за възникване на правото на отменителен иск за кредитора, ако именно той докаже, че действието, извършено от длъжника е единствено и само с цел да го увреди. Намерението за увреждане (animus nocendi) трябва да бъде налице и за третото лице съконтрахент на длъжника, за да може да се упражни иска в тази хипотеза. При изпълнението на тази предпоставка не е необходимо да се доказва ,,измама‘‘ под каквото наименование е съществувал иска по времето на римските юристи, т. нар. ,,Павлова измама‘‘. В практиката съществува и становище, че по отношение на тази специална хипотеза не може да се приложи облекченият режим за кредитора да не доказва знанието за увреждане по смисъла на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД[27].

В тази част на изложението е редно да се спомене за наложилото се в теорията становище, че при предявяването на отменителния иск по чл. 135 от ЗЗД, без да са налице условията за усложнения в процеса, по повод отклонения във връзка с предмета на делото, е напълно достатъчно твърдението на кредитора за наличието на вземане. Възникването на това право не е обусловено и от установяване на вземането с влязло в сила решение[28]. Разбира се пак правим уговорка, че то трябва да съществува и да не е настъпило някакво прекратително основание или да не е погасено по давност. 

- Увреждащото действие

Вторият елемент от фактическия състав на отменителния иск е увреждащото действие. Тук законодателят не е конкретизирал какво може да бъде това действие, което веднага ни дава аргумент да кажем, че става въпрос за всякакъв гражданскоправен акт, независимо дали е сделка или юридическа постъпка[29]. Веднага може да посочим, че правната сделка може да бъде както едностранна, така двустранна, както възмездна, така и безвъзмездна. Самият законодател дори поставя наличието на знанието за увреждане у третото лице като елемент от фактическия състав на иска в зависимост от възмездния и безвъзмездния характер на длъжниковото действие. За да може да говорим за увреждане на кредитора, то трябва да има някакво имуществено изменение, при чието намаление на актива и/или увеличение на пасива би се стигнало до невъзможност кредиторът да удовлетвори своето вземане. Ето защо чрез действието или действията по смисъла на чл.135, ал. 1 от ЗЗД трябва да се стига до размяна на блага, тоест сделката, която се извършва от длъжника да има престационен, а не организационен характер, което от своя страна веднага преклудира възможността на кредитора да атакува решенията на общото събрание на търговско дружество, именно поради техния организационен характер[30]. Наличието на увреждането е елементът, който трябва да е обективно налице, тоест за кредитора трябва да е сведена до минимум възможността да удовлетвори своя интерес - длъжниковото имущество да е доведено до минимум, недостатъчен, за да може да реализира своето право на вземане.

В практиката съществува и теза, че за да е налице увреждане, е достатъчно дори със своите действия длъжникът да затруднява удовлетворяването на кредитора: ,, с извършеното отчуждаване на имот от патримониума на длъжника, имуществото, служещо за обезпечение на кредитора, е намалено, поради което разпоредителното действие го уврежда, без значение дали вземането му е обезпечено с друго имущество.‘‘[31]. Независимо, че в замяна длъжникът е получил парични средства, които по съществото си увеличават имуществото му, парите са бързо ликвидни, по-лесно могат да се укрият и съответно да се ,,изпарят‘‘ от патримониума на длъжника.

Уточнихме, че всякакви увреждащи действия на длъжника могат да бъдат предпоставка, но има ли такива, които макар и привидно да изглеждат увреждащи за кредитора, нямат такъв характер? На първо място, чл. 133 от ЗЗД гласи: ,,Цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него, ако няма законни основания за предпочитане.‘‘ На това основание възниква въпросът има ли предели възможността кредиторът да удовлетвори своето вземане? Отговорът е положителен и разковничето намираме в разпоредбата на чл. 444 от ГПК относно несеквестируемостта. В тази разпоредба се дава ясна заявка, че кредиторът не може да насочва изпълнение срещу несеквестируемите права на длъжника, но ако последният сам се е разпоредил със свое несеквестируемо имущество, веднага се активизира възможността на кредитора да отменя действията. Въпреки това, трябва да се отбележи, че правото по чл. 135 от ЗЗД на кредитора не трябва да се абсолютизира, защото това би довело до нарушаване на правната сигурност и прекомерна намеса в чужда правна сфера, което от своя страна застрашава правната сигурност.

- Знание за увреждането

Третата предпоставка, която е поставена в зависимост дали извършеното увреждащо действие от длъжника има възмезден или безвъзмезден характер. Съвсем обяснимо, законодателят въвежда това предложение в разпоредбата на чл. 135, ал.1 от ЗЗД, с което се предпочита интереса на кредитора пред този на третото лице - контрахент на длъжника. Напълно достатъчно е само у длъжника да е налице субективният елемент, т.е. да съзнава, че с предприетите от него действия уврежда своя кредитор, когато действието има безвъзмезден характер. В тази хипотеза законодателят не дава никакво значение на субективното отношение към действието във вреда на кредитора по отношение на третото лице.

На следващо място, в чл. 135, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД урежда конкуренцията на права в интерес на правната сигурност, като съответно се дава превес на правата на третите лица, които добросъвестно и възмездно са придобили преди вписването на исковата молба за обявяване на недействителността[32].

- По повод знанието за увреждане на определен кръг лица

Съгласно чл. 135, ал. 2 от ЗЗД законодателят е използвал специфичен похват, като е обърнал доказателствената тежест от кредитора към длъжника. С тази разпоредба се въвежда оборима законова презумпция, с която ако трето лице попада в обхвата на изрично изброените лица, а именно съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника, за кредитора не съществува задължение да докаже знанието за увреждане на съответното трето лице. Тежестта на доказване е поверена на длъжника Ако той не докаже, че при твърдяна такава правна връзка между третото лице и длъжника, същата липсва, автоматично се презумира, че знание е налице. Оборимата презумпция за знание на увреждането, установена с чл. 135, ал. 2 ЗЗД, намира приложение и по отношение на юридическите лица, чиито собственици и управители са от кръга на лицата по чл. 135, ал. 2 ЗЗД.[33]

На следващо място, като разглеждаме знанието за увреждане идва място да споменем и значението на т. 3 от Тълкувателното решение № 2 от 09.07.2019 по т. д 2/2017 по описа на ОСГТК на ВКС. Това тълкуване не реши явно противоречие в съдебната практика[34], но въведе яснота в правоприлагането по въпроса за реда за защита на кредитора по чл.135 от ЗЗД при последваща разпоредителна сделка, извършена от третото лице, в чиято полза длъжникът му се е разпоредил с имуществото си. Стана ясно, че при изясняване на въпроса за защитата на кредитора срещу поредица от сделки трябва да бъде съобразена връзката между отделните сделки. Преценката на знанието за увреждане и в частност, за добросъвестността или недобросъвестността, разглеждана по отношение на последващия приобретател, е от съществено значение за уважаването на иска по чл.135 от ЗЗД.

По т. 1 от № 2 от 09.07.2019 по т. д 2/2017 по описа на ОСГТК на ВКС В практиката през един продължителен период от време съществуваше противоречие относно въпроса намира ли приложение защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия. Преди да излезе окончателното решение, преобладаващата част от теорията излага редица аргументи в подкрепа на тезата, че иск по чл. 135 от ЗЗД може да бъде проведен и спрямо поръчителя. Едни от тях виждат аргументи в целта и предназначението на специалните и общите обезпечения по ЗЗД, голословното постулиране на несъществуващ принцип, че обезпеченията не могат да се обезпечават, по силата на който би се обезсмислила както ролята на самото поръчителство като лично обезпечение, така и на залога, и ипотеката като реални такива [35], други пък доста образно са очертали основните тези за и против възможността искът да бъде проведен спрямо поръчителя.[36] Трябва да отбележим, че тълкувателното решение даде наистина обоснован 

IV. Заключение

След анализа на съдебната практика с правно основание чл. 135 от ЗЗД през последните години, може да се забележи нейното динамично развитие, което е доказателство, че все по-активно започва да се прилага Павловият иск.Така се утвърждава неговото значение на адекватен способ за защита правата на кредиторите от увреждащите действия на неговите длъжници било то с цел да намалят актива или увеличат пасива на имуществото си, служещо за общо обезпечение на кредиторите по силата на чл. 133 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 135 от ЗЗД е доста абстрактна и именно поради тази причина е устояла на времето, но с оглед развитието на гражданския и търговския оборот трябва да се започне дискусия за актуализирането й така, че да въведе яснота в правоприлагането. Показателен в тази посока е и самият факт, че за периода от няколко години са образувани две тълкувателни дела, едно от които предстои да бъде решавано. Не бива да превръщаме ВКС в законодателен орган, който да произвежда прецеденти, на база на които да се гради нашето право. Динамичното развитие на обществените отношения води до все по-голямо разнообразие от действия на длъжника, представляващи заплаха за удовлетворяването на интереса на кредитора. Длъжниците стават все по изобретателни и според мен трябва delegeferendaда се помисли за въвеждане на разпоредба, която да указва на кредиторите как могат да защитят правата си в случай на добросъвестност на третото лице, но не и такава на длъжника. На следващо място, предлагам да се прецизират разпоредбите относно поръчителството и цесията, с които да се въведе яснота относно материалноправната легитимация по чл. 135 от ЗЗД на поръчителя и условията, при които се предоставя такава и на цесионера. В заключение защитата на кредиторите не трябва да се абсолютизира, а да се намери баланса между удовлетворяването на неговия интерес и пределите на действията, които биха го увредили, така че да се създадат максимално условия за осигуряване на благоприятно развитие на облигационните отношения без да се застрашава правната сигурност.

[1] Вж. чл. 140 от ЗЗД от 1892 г. (Обн. ДВ, бр. 268 от 1 януари 1892 г., , отм. ДВ, бр. 275 от 22 ноември 1950 г.). [2] Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение, Книга втора, ред. Огнян Герджиков. София, Софи-Р, 1996, с. 129. [3] Нестандартен е подходът на проф. Огнян Герджиков, който посвещава стихотворение, на Actio Pauliana, образно го определя като ,,иск превъзходен‘‘ в Облигационноправна поема. София, Български бестселър, 2019, с. 83. [4] Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение, ред. Петко Попов, София, Юриспрес, 2002, с. 567-568. [5] Диков, Любен. Курс по българско гражданско право. Том III Облигационно право обща част, изд.3. София, 1948, Университетска печатница, с.48. [6] Голева, Поля. Облигационно право, София, Нова звезда, 2015, с.238. [7] Калайджиев, А., Облигационно право. Обща част, изд.7, София, Сиби, 2016, с. 630-638. [8] Йосифова, Таня. Действие на договора по отношение на лицата, София, Сиби, 2019, с. 128. [9] Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част, Седмо издание, София, Сиби, 2016, с.628, Цит. по: Диков, Л. Курс по гражданско право. Облигационно право. Обща част. Том III. С., 1934, с. 47. [10] Калайджиев, А., Облигационно право. Обща част, Седмо издание, Сиби, София, 2016, стр. 42. [11] Пак там Калайджиев, А., Облигационно право……, София, Сиби, 2016, с. 629. [12] Цит. по“ Йосифова, Таня. Действие на договора по отношение на лицата……, с.129. Така вж. Колен, А., А. Капитан. Елементарен курс по френско гражданско право. Том II. Книга I и II. С.: Печатница на Армейския военно-издателски фонд, 1930, с.79. [13] Пак там Калайджиев, А., Облигационно право……, София, Сиби, 2016, с. 629 [14] Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за …….., София, Софи-Р, 1996, с. 126. [15] Калайджиев, А., Облигационно право……….., София, Сиби, 2016, с. 638. [16] Тихолов, Стефан. Върху основните схващания за същността на погасителната давност по Закона за задълженията и договорите в българската правна теория след 1947 година. Адвокатски преглед, 2015, 4-5, с. 39. [17] Голева, П., Облигационно право, София, Нова звезда, 2015, с. 237. [18] Решение № 7 от 26.01. 2012 г. III ГО на ВКС, докладчик съдия С. Димитрова. [19] Решение № 4 от 26.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 551/2010 г., III г. о., ГК, докладчик председателят Надя Зяпкова. [20] Постановление № 1 от 29.III.1965 г. по гр. д. № 7/64 г., Пленум на ВС, Съдебна практика на ВС на НРБ - граждански отделения, 1965 г., С., Наука и изкуство, 1966. [21] Калайджиев, А., Облигационно право…………., София, Сиби, 2016, с. 630. [22] Постановление №1 от 29.III.1965 г. по гр. д. № 7/64 г., Пленум на ВС, Съдебна практика на ВС [23] Решение № 197 от 12.06.2014 год. IV-то ГО на ВКС, докладвано от съдия Велислав Павков. [24] Цит. по: Калайджиев, А., Облигационно право…………, София, Сиби, 2016, с.630 Гоцев, В. Имуществени отношения между съпрузите по Семейния кодекс. С., 1988, с. 145. [25] Решение № 65 от 25 март 2016 г. IV-то ГО на ВКС, докладвано от съдия Б. Белазелков. [26] В този смисъл вж. Калайджиев, А., Облигационно право…………, София, Сиби, 2016, с.631; Цит. по: Йосифова, Таня. Действие на договора по отношение на лицата……, с.130. Така и Кожухаров, Ал. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение …., с.565; Меворах, Х., Д.Лиджи, Л.Фахри. Цит.съч., с.285. [27] Калайджиев, А., Облигационно право. Обща част, Седмо издание, София, Сиби, 2016, с.630 цит. по Бюлетин на ВКС, 1999, №7-8, стр. 23. [28] Решение № 639 от 06.10.2010 г. IV-то ГО на ВКС, докладвано от съдия Светла Цачева. [29] Калайджиев, А., Облигационно право.…………………., София, Сиби, 2016, с. 633. [30] Калайджиев, А., Търговски дружества. Персонални дружества. Дружества с ограничена отговорност, София, Сиби, 2014, с. 99. [31] Решение № 407 от 29.12.2014 г. IV-то ГО на ВКС, докладвано от съдия Светла Цачева. [32] Йосифова, Т. Действие на договора по отношение на лицата, София, Сиби, 2019, с. 142. [33] Решение №163/27.07.2011 по дело №672/2010 на ВКС, ГК, III г.о. [34] Решение № 122 от 17.09.2016 г. по гр. д. №5533/2015 на ВКС, ГК, IV г.о и Решение №129 от 20.07.2017 г. по т. д. №284/2016 на ВКС, ТК, I т.о [35] Конов, Тр.,Три въпроса относно иска по чл.135 от ЗЗД, Търговско право, 2018, 1. с. 17. [36] Евгениева, Теофана, Неков, Румен. Намира ли приложение защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия?, Търговско и облигационно право, 2018, 1, с. 1.